Откога преподавате в гимназията?

Аз съм в училище от 1982г., първи септември.

Какво Ви запали да станете учителка? Чувствахте го като призвание или просто там са Ви разпределили?

Смятах, че за жена е приемлива професия, така да го наречем.

Имало ли е някаква страст преди това или впоследствие се е превърнало в такава?

Хубаво е. Когато попаднах в Математическа гимназия, реших да бъда за по-дълго учител, защото децата тук са най-умните деца в областта. Имат интерес към информатиката. Просто така се случи, че станах учителка по информатика, имаше такова свободно място и така продължих занапред.

Жертвали ли сте някакви Ваши лични амбиции?

Нищо не съм жертвала. Учителската професия не изисква такива жертви, кой ви е казал такова нещо?

Можело е да специализирате по-тясно, с цел постигане на Ваши лични амбиции?

Аз съм получила удовлетворение от работата си и общо взето, знам защо съм учител. Аз съм доволна, действително, че съм учителка. Просто, защото съм в Математическа гимназия, защото преподавам по информатика. Имам много възможности за изява. Виждам, че има резултат от това, което правя. Хубаво е да си учител, няма нищо лошо и учениците са си хубави. Аз съм била само в това училище. Сега предавам само на информатиците, какво по-хубаво. Това са 34 години, вече 35-а тече.

Ако бяхте преподавателка в някое друго училище, мислите ли, че нещата щяха да стоят по различен начин?

Нямаше да съм до този момент учителка със сигурност. Ако трябва сега да започвам отново, нямаше да съм учителка - не заради самото учителстване, а заради многото административна работа. Тоест много се пише, излишна бумащина има, цял живот аз уча учениците, че компютрите ще изместят хората или поне ще улеснят труда им. Нищо подобно, все повече пишем. В първите години административната работа беше много по-малко, но с течение на времето се увеличаваше. Усилията, които полагам, са повече не да си уча учениците, а да попълвам разни документи.

Какво поддържа интереса и мотивацията Ви?

Информатиката е наука, която се развива. Има предизвикателство. Тук няма как да си научиш уроците от преди тридесет години и нещата да са същите. Нещата са динамични. Учениците се сменят непрекъснато, много се променихте вече.

Какво се е променило според Вас?

Навремето разликата беше в поколенията, а сега всяка година идват различни ученици, с различна ценностна система. Не може да се каже, че имате само консуматорска насоченост. Всъщност се засилва все-повече желанието да се учи. Особено към 10-ти клас се установява, че тези неща, които ги учите в училище, реално ви трябват за реализация и оттам насетне започва да се гледа по-сериозно на учебния процес.

Тоест, Вие наблюдавате една положителна тенденция. Спрямо кога?

Да речем, примерно, преди 5 години.

На какво се дължи според Вас?

Не желая да обсъждам тези неща, те са извън училище.

Как оценявате учителския колектив, който е бил в училище, когато сте започнали работа тук?

Когато аз започнах работа в гимназията, учителите, които преподаваха тогава, бяха всъщност моите преподаватели и те бяха истински учители. На мен лично не ми харесва подхода на младите учители. Специално в отношението им към работата и към учениците. Аз не го намирам за нормално младите учители да не се разбират със сегашното поколение. Аз, когато бях млада учителка, се чувствах по един друг начин, понеже учениците ми бяха с около 5-6 години по-млади от мен. Тогава ми се работеше много повече, защото контактът беше друг. Не, че сега не ми се работи, напротив. Но не може учениците като ми се оплакват - това да е само от младите учители. Просто не е нормално да не се намира допирна точка с учениците, когато възрастовата разлика е малка. Но на мен ми е по-лесно, пак ви казвам – предавам само на информатици, знаят за какво учат, ние не учим за безработни. Всяка друга професия може да ви изправи пред бюрото по труда. Но има глад за програмисти и IT специалисти. А за младите учители въпросът стои различно и не касае отново училището. При мен минават студенти на стаж. Ако някой от тях случайно остане учител, значи не си е намерил другаде работа. Но това за информатиката е нормално, защото заплатите са изключително големи в другия сектор. Не им е лесно – да не мислите, че един IT специалист има по-малко ядове от нас- контактите с различни хора, макар и чрез компютъра също са изморителни. В училище, аз за себе си какво мога да кажа - налага ми се да контактувам с много ученици, което понякога е изморително и това, което аз не мога да дам на учениците е достатъчно внимание. Не само в час – вие се нуждаете от внимание и извън училище, за каквото и да е, дори и само да споделите нещо, което ви е неудобно да споделите с родителите. Чувствам, че учениците искат много неща да кажат, но нямам време, нямам нерви, емоции. Много емоции хвърлям в час, когато преподавам и като общувам с ученици – това е адски изтощително. Работата е уморителна, защото хабя много емоции в преподаването и в контакта с учениците. Ако вземем за пример младите учители отново – те са повече като администратори - влизат, казват урока и излизат. Ученикът трябва да почувства, че можеш да му помогнеш не само в учебния процес, ами и примерно някакъв съвсем елементарен житейски проблем да има. За това не трябва да остават учениците само сега, когато примерно се срещаме като учител-ученик, ами и после, след като завършат. Аз непрекъснато например се срещам с бивши ученици.

Това мислите ли, че е било различно преди, когато Вие сте били ученичка? Имало ли е по-тясна връзка между учител и ученик?

Не знам, не мога да кажа. Знам само за себе си, че на мен ми харесва да контактувам с учениците. Плюс това, на мен много ми помагат и връзките с бивши ученици, защото, както казах, информатиката е развиваща се наука и аз не мога да следя всички новости, но имам ученици, които работят в сферата, и когато имам проблем, се обръщам към тях. Също така, бившите ми ученици идват в училище да поговорят с настоящите такива и им помагат да се ориентират относно бъдещата си кариера, какво трябва да правят в училище, за да станат добри специалисти после. Доволна съм, че съм учителка, не знам за другите. Нямам огорчения от ученици, напротив- вие зареждате с енергия. Ако човек не го усеща това и му тежи - няма място в училище. Искам да се чувствам комфортно, когато идвам на работа, била съм помощник-директор шест години, но не се чувствах добре. Друго е да се занимаваш с административната работа и с колегите, с ученици е различно. Както казах вече, учениците тук зареждат, в смисъл, че работя в Математическа гимназия с такива умни деца и често ми се задават въпроси, върху които аз трябва да помисля дори и вкъщи. Също трябва да решавам много задачи, за да съм на ниво и в крак с новостите, и това е хубаво. Обичам и олимпиадите, и състезанията. Средата е конкурентна и ме стимулира да се усъвършенствам. Благодаря на учениците за нивото, което съм достигнала. То не е било такова, когато съм завършила университет. Учениците те карат да работиш повече. И все още е така – нищо, че се говори, че не им се учи и т.н. Много често се налага и всеки ден аз научавам нещо ново от учениците.

Това може би е едно от най-хубавите неща във Вашата професия. Много от другите учители, които интервюирахме ни казаха, че духът им остава млад.

Мога да ви кажа, че не си чувствам годините, да не стана за смях ,защото с учениците някой път по-друг начин контактуваме.

Бихте ли ни разказали за някоя случка или по-открояващ се момент, който никога няма да забравите?

Аз много неща забравям. Когато се срещна с ученици от преди 10-15 години, те започват да ми припомнят…

Нещо емблематично, което да си спомняте…

Когато започнах работа, аз си мислех, че ще преподавам математика, но имаше свободно място за информатик. Идването на първите компютри, как сме ходили с първия директор на училището да ги вземаме с кола, февруари месец в един голям сняг. Ходихме да ги вземаме от Правец, 8-битови компютри. Първите ученици, използвали компютри в ПМГ, бяха 66 набор, които тогава бяха 11-ти клас. Това беше през 1984 година. Почти денонощно стояхме заедно с учениците да се научим как функционират компютрите. За първи път започвахме заедно да се учим какво се прави с тях.

Друго паметно нещо - През 2009 г. имахме ученик на международната олимпиада по информатика в Пловдив – благодарение на него, Стефан Аврамов се казва момчето, училището се сдобива със 110 компютъра, всички тези компютри, които и в момента са разпределени по залите в училище. Оборудването на училището принципно идва от успехите на нашите ученици на олимпиади по информатика. Това се търси – добри програмисти, най-ценните софтуерни специалисти.

Един от най-известните, така да кажа, ученици от нашето училище е Светлин Наков. С какво всъщност е известен - че е много добър програмист, също така създаде софтуерния университет и мога да кажа, че беше много буен ученик. Големите знания понякога водят и до неприятни изживявания. Когато той беше в 11-ти клас, тогава всъщност се появяваше и интернетът, навлизаше в България и той като много любознателен беше напред с влизането в интернет, търсенето, програмиране и т.н. Тогава Светлин се класира за международната олимпиада по информатика в Португалия и търсихме средства. Нямаше осигурени пари, трябваше да търсим средства и се обърнахме към фирма Vali. Но два месеца преди това, благодарение на добрите си познания в интернет, Светлин беше хакнал сайта им. От фирмата попитаха за кого става въпрос и щом чуха „Светлин Наков“, отговорът им беше – „В никакъв случай, за него пари не отпускаме!“.

Бихте ли ни казали малко повече за господин Високов?

Когато станах учителка, той беше директор и може би това, което съм научила от него, ми остава и до ден днешен - как да се отнасям с учениците, как да уважавам учениците и какво могат всъщност те да ми дадат. Възпитаваше ни, помагаше ни много под формата не на съвети, а по скоро под формата на майтап. Ако сгрешим, без да уронва престижа ни, той ни посочваше правилното решение, подход в работата с учениците- той работеше за издигането на нашия престиж. На мен ми е останало това- как му служех за „очила”. Беше ми странно, понеже бях на 22 години, а той ще да е бил по-млад, отколкото аз съм сега. Вече не можеше без очила и все ми викаше: „Ела да ми служиш за очила!“. И покрай това прочетох много документи и се научих на много неща бързо. На времето той пращаше младите учители на всички възлови места. Другите все били изморени, все били тук, все- там, но това беше от полза, защото от рано се научихме да се оправяме с ученици, с родители, всякакви конфликтни и организационни ситуации, което не е малко. Всички празници съм подготвяла – 10- годишнини, 15- годишнини и т.н. всички са минали през мен. За 5-годишнината бях в университета още. А сега къде ги младите, те да се втурнат да работят? Ние с голям ентусиазъм сме правили празници, да покажем какво можем, да покажат и учениците какво могат. Учениците правят много хубави рисунки – ами да се направи една изложба, децата се радват – аз съм го виждала това. Есета да напишат, стихотворения и да има победител в някакво състезание. Всъщност духът на гимназията е творчески дух. Ние не трябва да правим само калъпи, това е казано в стандартите за образование. Ние благодарение на това съществуваме все още, защото и някои родители, които са били наши ученици, са запазили това, че тук няма да бъдат канони, а всеки ще има място за изява и учениците ще могат да се развиват.

Можете ли да отправите някакво послание към училището, учителите и учениците, които работят и учат в него сега?

Да има повече дух в работа на всички, както на учениците, така и на учителите! Даже по принцип повечето работа е наша – трябва да ви „запалим“. Това е главната задача на учителя – аз не мога да ви науча на всичко, да - на принципите на програмирането, но е невъзможно един човек да знае всички нови технологии, и то учител. Но това, което трябва да направим, поне за себе си така мисля - да ви вдъхновим и да Ви мотивираме да работите примерно в IT сектора, не само защото е добре платено, а защото бъдещето има нужда от такива специалисти. Учителят трябва да предаде енергия, желание за работа и вдъхновение – трябва да ви насочи към областта, в която ще се реализирате.