Какво Ви подтикна към професията учител?

Това е малко личен въпрос, но ще го споделя. Тогава се кандидатстваше фармация, полувисше, по диплома. Аз имах отличен 6,00 и кандидатствах, бях приета, но брат ми също беше студент, втора година, и просто родителите ми нямаха възможност да ме издържат и заедно с тях взехме решение да кандидатствам тук. Ако ви кажа как ме изпитваха в гимназията, когато учителят ми разбра, че ще кандидатствам – разгръщаше конспекта и казваше: „5-ти въпрос, 6-ти въпрос, 22-ри въпрос, романът „Под игото“, Яворов, Дебелянов…“, така ме изпитваше, не само мен, но и други двама, които щяха да кандидатстват с български език и литература. Така че имах желание да кандидатствам, но преди всичко желанието ми беше фармация. Не съжалявам, защото обичам да работя с млади хора и те ми дават стимул да живея, да бъда чувствана необходима за младите хора, да влизам в такт с тяхното настроение, с техния начин, понякога, на живот, за което говорят и екскурзиите, които сме правили. От самото приключване на посещението на музеите примерно, докато те не си легнат, някъде към 3, 4 часа през нощта, аз бях винаги с тях, и винаги отслабвах с по 2, 3 килограма на всяка екскурзия.

В кой период от време преподавахте в гимназията?

От 15.09.1973 година. Бях назначена със заповед на началника на „Просвета“ в Mатематическа гимназия и в продължение на много години, до 2008г., бях преподавател по български език и литература. Преди всичко бях класна на паралелки с усилено изучаване на математика и английски език. Класна не съм била, може би 6 или 7 години, защото бях профпредседател, което не ми беше приятно, друго е да си имаш клас и да си им като майка. Интересното е това, че учениците, в сравнение със сегашните бих казала, защото все още контактувам с млади хора, четяха много произведенията, които им се дават по литература и интересът беше насочен преди всичко към овладяване максимално на знанията по български език и по литература.

Разкажете ни някоя по-интересна случка!

Интересни моменти, смея да твърдя, има най-вече по време на бригадите. Есенните бригади и летните бригади, тогава имаше такива, а най-интересна беше бригадата с немски ученици. Те идваха в България, в едно наше село, там аз бях командир на бригадата и на следващата година бях изпратена със същите ученици в град Ошац, тогава Източна Германия. Там беряха череши. От 6:00 часа сутринта до 12:00. Един интересен факт – точно в 6:00 автобусът потегля за обекта, един от учениците закъсня, трябваше да бяга, за да настигне автобуса. Разбира се автобусът спря, ученикът се качи, но мисълта ми е, че работното време в Германия се спазваше много стриктно. След обяд имаше много забавления, игри, посещавахме други градове и така. Тук бригадите, които правехме бяха по нареждане на Комсомола. Бяха в различни села. Там също работеха ученици, обаче сутрин от 7:30, вечер до 18:00 часа. Това беше много натоварващо за децата, докато жените от село работеха до 16:00 часа и почиваха след обяд, нашите ученици работеха непрестанно. Нямаха добри битови условия, защото бяха разпределени по квартири, но за сметка на това пък храната беше обилна. И въпреки всичко накрая учениците оставаха с приятни спомени. Много добри впечатления съхраняваха, защото всяка вечер правехме дискотеки и това обединява учениците, прави ги по-контактни, опознават се един-друг в битово отношение, в емоционално отношение, а не само в клас.
По отношение на тържествата, ние, обединението по български език и литература, имахме много ангажименти. Организирахме всички мероприятия, свързани с честване празника на гимназията, който обикновено се отбелязваше есента. Последният пък, когато аз бях отговорник за това с г-жа Чобанска, беше преди 15 години. Тогава се честваха 30 години от създаването на гимназията и празникът беше в спортната зала. Имала съм интересни срещи с Николай Хайтов, с актьора Георги Георгиев – Гец, с други представители на българската литература, на киното и това беше доста интересно за учениците. Ходили сме с влак до Елена, където сме провеждали срещи с актьори и много други интересни мероприятия, които раздвижват учениците, дават им живот извън класната стая и извън учебния процес.

Имахте ли любими ученици?

Стараех се да нямам, но няма как. Имах някои, но се стараех да не го показвам в никакъв случай. Не може един човек, който контактува с двадесет и шест ученика, все някой да не му влезе в полезрението повечко и да влезе в сърцето му. Но когато се изправях пред двадесет и шест чифта очи, не го показвах в никакъв случай, било то с оценка, с ласкаене или мъмрене, в никакъв случай. Обаче имах ученици с по-сериозни заболявания от рода на бронхиална астма и към тях съм се съобразявала по отношения на отсъствия.

Като каква Ви чувстваха учениците?

Бих се определила като „строга майка“. И те така ми казват, „много строго изисквате, но поне сега българския език го знаем“. Това ми напомня за последния ми випуск, 12 клас, всички искаха да кандидатстват икономика в София, но никой не беше прочел романа „Тютюн“, а също така и „Осъдени души“ и „Железният светилник“. Та те ме помолиха да им ги разкажа, защото вместо да четат предпочитаха да седнат и да решаваме тестове в часовете. Правех тестове по български език и литература, решавахме и им разказвах „Тютюн“. В училище имаше стари киноленти, пусках им ги все пак да добият представа за Борис Морев, за Ирина, но просто им беше интересно, пък и нямаше да го прочетат романа, знаех си. По-добре да им го разкажа, да имат информация и да им покажа нещо на кинолентата, макар и стара кинолента, отколкото да нямат никаква представа.

За учителския колектив.

Страхотен колектив! Най-напред бяхме, ако не се лъжа, 12 или 14 човека. Много задружни, след съвет се събирахме, весело си изкарвахме, на акордеон свирехме, гимнастически упражнения правехме, имахме много срещи с Бургаската математическа гимназия, Ямболската, Варненската математическа гимназия. Много ярки срещи и колективът ни беше страхотен, с имена, които не са вече сред нас. Разбира се след това колективът порасна, а когато ни обединиха с Втора гимназия се увеличи съвсем. Имахме от колегите много добри рецитатори, поети.

За изявите на ученици.

Имахме много изяви по литература. Винаги на олимпиадите ученици от нашата гимназия се класираха на първите места на окръжните и националните кръгове. Сега не зная как стоят нещата, не следя, но работя с млади хора като вас и гледам да си поддържам формата.

Бившите ученици днес…

Поздравяваме се като се видим, контактуваме си, правим си срещи. Много от моите ученици са лекари, макар да нямахме в началото биологическа паралелка и никога да не съм била класна на такава, но долу, в поликлиниката, имам доста ученици. Лятото се срещахме с един от випуските, вече около 52 годишни, кои лекари, кои юристи, някои от тях пък са в чужбина. А младите, последните випуски, все още не могат да се организират, обаждат ми се по двама, по трима, защото или изпити имат, или са в чужбина. По-големите випуски повече си контактуват един с друг, това самите те го споделят, докато младите тепърва си устройват живота и не винаги могат да присъстват на подобни сбирки, коя ще става майка, кой баща и така. Но този период се надживява, когато годините напреднат и децата пораснат. Случвало ми се е да преподавам на деца на мои ученици, даже казвам името на майката вместо на дъщерята, а понякога, когато вляза в клас, по приликата познавам кой ученик, чие дете е. Нормално е да има приемственост между поколенията. Мисля, че тази гимназия трябва да държи и държи едно първенство в областта. След като ученици, които са минали пращат децата си, пращат близките си да учат в тази гимназия, то това е факт. Гимназията успява през всички тези години да съхрани това свое реноме и трябва, защото светът е глобален, все повече ученици започнаха да напукат страната и то дори преди да са завършили средно образование.

Учениците успяха ли да оставят някаква следа във Вас, нещо промени ли Ви?

Много. В поведение, в контакти с младите хора, дори и в говорното поведение. Понякога се изпускам да вляза в тон с ученическия сленг и моите деца ми правят забележка (смее се). Някой път като си легна и превъртам лентата - къде сме ходили, как сме прекарвали, какво сме преживявали. Бях загрижена за всички, просто ги приемах като мои деца. Пазя в себе си много спомени и то най-вече в извънучилищна обстановка, от бригади, от екскурзии.

В часовете по литература имахте ли някакъв трик, с който да привличате вниманието на учениците, защото в днешно време това е може би едно от най-трудните неща за един учител.

Никога не съм имала проблеми с дисциплината в часовете по български език и литература. Никога. Няма трикове, влизам, ако е необходимо оставям 3 минути в началото за нагласа, разказвала съм им за някой филм, свързан с произведението, за някое място, което съм посетила, също така мои лични спомени, защото дядо ми е бил в компанията на Яворов и Лора Каравелова и той ми е говорил за отношенията им и за инцидента. Такива неща съм им казвала, не го смятам за трик, но да, задържа се вниманието. Но учениците четяха в моя час, защото материала е матуритетен и нямаха сметка да не го знаят. Нямаше трикове.

Може би просто сте спечелили уважението им.

Нека те да го кажат, не аз.

Бихте ли отправили послание към гимназията и нейните ученици и учители?

Желая от сърце здраве, високи постижения в областта на природните и математическите науки. Нека гимназията да пребъде във вековете!