Мечта

Една мечта, неизживяна.

В сърцето си я крия аз.
Оглеждам се, но теб те няма.
Заслушвам се, не чувам глас.
Една мечта, почти замряла.
Опитвам да я съживя.
Чувствам, че съм я предала.
Ще мога ли да я спася?
Една мечта! Крещи, ала без глас!
Воплите в душата ми кънтят.
Самотна и отчаяна ридая аз.
Струните на моята любов трептят.
Една мечта. Да я скрия, но къде?
Наивната й упоритост мразя!
Не може и не иска да умра,
Отчаяно ме моли да я пазя.
Една мечта – обречена откакто е родена…
Напомня ми за твоите очи.
От силна ме превръща във сломена
И никога не спира да горчи…
Posted in Без категория

Сърцето ми

Изчезна блясъкът на влюбено момиче във очите,

на целувките и ласките избледняха бавно следите,
спомените неусетно с времето се заличават,
сълзите спряха душата наранена да изгарят.
А сега любовта и тиха,чиста и невинна
пресъхна сякаш е една река пустинна.
Сърцето вече за любов не смее да мечтае,
единствено да спре да се разкъсва то желае.
Моли се на Бог,болката дори за миг да спре,
но сякаш той нарочно му отвръща- Не!
Така ден след ден бавно в болка то умира
И утеха в този свят жесток  досега то не намира.
Със сетни сили пред Бог се моля за това сърце,
ако съм сгрешила,за прошка протягам своите ръце,
но нека не оставам в този мрак и мъка да живея
и все по-силно за тихата си смърт неспирно да копнея…
Posted in Без категория

Роза и маргарити

Насред тъмнината, без да издава нито звук, нито стон, стои младо момиче. По лицето му личат следи от отдавна изсъхнали сълзи. Очите му са празни и гледат безжизнени към вратата. Звуците от стенния часовник прорязват тишината, отекват в душата на девойката, сякаш опитвайки се да осмирят полуделите удари на сърцето й. През главата й минават хилядите извинения, които желае да чуе  заради закъснението за срещата. Ослушва се внимателно, очаква да чуе пристигането на асансьора, стъпките пред вратата й, а после и звънеца, който ще накара сърцето й да изскочи. Вместо това чува зловещите писъци на тишината и жестокия часовник, отброяващ всеки миг от нейната самота. Става и прави няколко нервни крачки, хвърля бърз поглед към огледалото, за да огледа косата си, но вижда само едно мъгливо, неясно изражение, сякаш самото огледало е съпричастно с мъката й. Още няколко крачки из антрето… С умолителен поглед се опитва да накара часовникът да отброява минутите по-бързо… ударите на сърцето й му подсказват как… Тя поглежда за миг вазата на малката масичка под огледалото. В нея тъжно стои една увяхваща червена роза, листенцата й бавно са опадали през изминалите дни, но розата с мъка се опитва да запази последното. Чакаща да я заменят, за да престане да се  опитва с грозният си вид да търси усмивката на момичето. Да… гледката е жалка. Преди всеки ден във вазата имаше нова роза, по-красива и ухайна от предишната, само един поглед към нея и душата на девойката се изпълваше с радост… Още няколко стъпки отекват в тишината, отново втренчен във вратата поглед…, а часовникът продължава да отброява злокобно самотата.

Изведнъж тишината е нарушена. Чува се асансьорът, часовникът все повече забавя ударите си, стъпките пред вратата на момичето предшестват щастливото гласче на звънеца, ударите на сърцето заглушават учестеното дишане на девойката. Плахо отваря вратата и поглежда с усмивка. Но на прага стои друг. Това не е нейният любим с розата в ръка, това е момчето, което от толкова време жалее за усмивката й, което е готово да й свали всичките звезди от небето. Усмихнат, леко смутен, я кани нежно на разходка, с обяснението, че дъждът навън отдавна е спрял. Тя взема якето си, поглежда по навик в огледалото, оправя един непокорен кичур от косата си, усмихва се насила и излиза.
В парка е толкова приятно след дъжда. Слънцето весело разпраща игривите си лъчи сред листата на дърветата. Тази игра на лекия ветрец с листата и сенките им по земята радват влюбените, които се разхождат. Редом с многото прегърнати младежи, момичето и момчето,  излезли на първата си разходка, също огласят със смеха си парка. Виждайки все още тъжното й изражение, той се навежда и незабелязано откъсва една малка и невинна маргаритка. Когато й я поднася, получава тази така желана усмивка и те продължават разходката си. Разплаканите до преди малко очи, сега се смеят. В душата на момичето обаче се крият чувства, които рязко контрастират на слънчевото време. Тя продължава да се пита къде ли е той, защо ли не дойде. Но веселото изражение и смелите опити на младежа до нея, бързо я карат да прогони тези мрачни мисли.
Много след като слънцето изостави веселящите се в парка младежи, момчето изпрати девойката до дома й, прегърнаха се нежно и тя се скри във входа на блока си. Прибра се, заключи вратата, а когато събличаше якето си, телефонът й иззвъня. Беше нейният любим с розите. Чуха се безбройни извинения и оправдания, молби за втори шанс и множество обещания за дълга и прекрасна любов. През главата й веднага преминаха спомените за парфюма му, който тя така обича, усмивката му, която толкова желаеше, а сърцето й преживяваше отново всеки трепет по-силно и разтуптяно. Объркана е и раздвоена между това да избере сигурната и искрена любов на младежа, който успя така да я развесели днес, или да рискува заради множеството обещания на нейния любим.
На другия ден във вазата кокетно се усмихваше една ухайна червена роза. Първата среща на девойката и възлюбения й след временната им раздяла беше сякаш благословена с много топли и слънчеви лъчи. Любимите кафета, киното, паркът бяха редовно посещавани от влюбената двойка. Вазата под огледалото в антрето на момичето всеки ден получаваше нова роза, която да изпълва с уханието си целия апартамент. В един мъглив следобед момичето отново щастливо и усмихнато прегръща своя „принц”. Днес вазата получи само една „мършава”, сякаш преди малко откъсната от някой храст, бодлива роза. Но това не смути влюбената, тя прегръща и целува приятеля си като за последно дори. Като шамар в лицето вместо милувките на любимия си, тя усеща странен аромат. Това не е неговият парфюм… дори не е и мъжки. Следва един пронизващ поглед, поредица нелепи оправдания. Изведнъж момичето осъзнава, че обичаният някога парфюм сега вече й е омразен, лицемерната му усмивка – противна, а сърцето й е натрошено на хиляди парченца като счупено огледало. Все пак той не е глупав, замълчава, обясненията секват, тихо проронва едно сълзливо „Съжалявам, сбогом, обичам те !”, но получа само студения й отговор „Не съжалявам, сбогом, обичах те !”. Тя става и си тръгва, без целувка за сбогом, без да го погледне за последно, защото образът му сега я отвращава. Крачка след крачка… В нея остава само споменът за „перфектния той”, извлякла най доброто от него, оставя го объркан, самотен, лъжливо влюбен и неверен.
Прибира се, поглежда в огледалото, няма го усмихнатото детинско лице, вижда образа си в искреното огледало. Очите й са зачервени, бузите – влажни, гримът – размазан, мъртвешки бледа като призрак…Отново изгасва пламъчето в очите й, отново, като топло одеало, я обгръща грижовната тъмнина на нейния дом, където изкуствената светлина от лампите само дразни очите й. Отново се отдава на призрачните писъци на тишината, които се опитват да заглушат някогашния любим глас, останал днес само в мислите й…
След много дни на самота и тишина, тя рещава да приеме поредната невинна покана за разходка от момчето, влюбено отдавна в нея. Той отново я завежда в парка, отново се опитва да я развесели с невинна маргаритка, отново се успява да се зарадва на усмихнатото й лице, озарено от слънчевите лъчи. Неволно той вдъхва в нея надежда в момента, в който се зарадва на усмивката, последвана от смеха й. И този път, дълго след като слънцето ги бе изоставило в парка, той я изпраща до тях. Получава безмълвно обещание за нови срещи чрез нейната целувка. И тази вечер тя се прибира, заключва вратата, светва лампите, за да се порадва на уюта на дома си. Стенния часовник отново бърза да догони ударите на сърцето й. Тя поглежда в любимото огледало, което никога не я лъже, а там се усмихва едно пробудено за чувствата лице. Вижда очите си да блестят като звезди от нощното небе, бузите й са поруменели, цялата сияе.
Тази вечер не може да заспи, но не облива възглавницата си с горчиви сълзи, защото през ума й препускат хиляди щастливи мисли, които карат устните й да се смеят в тъмнината. Очите й светят силно в мрака, защото прекалено дълго са били просто небесна бездна без своите светулки. Утрото успява да я развесели още повече. Тя грижливо се облича, сресва непокорната си коса, внимателно подчертава красивото си лице с лек грим, усмихва се на радостния образ в огледалото. Взема якето си и отваря вратата, вижда момчето, което я кяряше да се усмихва цяла нощ, отплаща му се с целувка и бърза да заключи вратата след себе си. Отвъртре се чуват веселите тиктакания на стенния часовник, да прогонват натрапчивата миризма на розов цвят. А в антрето остава малката ваза, която от днес започна да се пълни единствено със свежи маргаритки…
Posted in Без категория

Изкушение

Изкушение-пронизващо плътта,

удоволствие-галещо всички сетива.
Сладка болка-тласка сърцето към молитва.
Жестока радост-вечна,достижима…
Нежен ужас-страст неутолима,
красива мъка-нелечима.
Грозна завист-крайна,похотлива…
Търсено щастие-аромат на алена коприна…
Диво желание-полъх закачлив,
Беден сиромах-съдбовно алчен и красив…
Тежък крах-цветен,милосърден…
Лежерна сласт-миг превъзбуден.
Лекарство грешно-свят неразумен…
Смях безкрайно тих-от смелост пробуден.
Път,самотен стих-окрилен и чуден…
Огледало,мрачно,зло-суета земна и коварна…
Утро сочно и зелено-копнеж по блаженство забранено…
Безмислие-лентяйство и цъфтеж-грях проклет,
но не можеш да се спреш…!
Ливада,покосена от стремеж,
към вечно търсене на нов ЛЕТЕЖ !!!
Posted in Без категория

Мълчание

От очите ти закапаха въздишки

Ти пак и пак предъвкваш нещо
Носталгия по дни предишни
Крещи и шепне в теб зловещо
Нощта те милва уморено
Сънят от теб страни и бяга
И нищото сега студено
Те гушка и до теб си ляга
А в ъгъла на две превита
Мръсна,грозна,гола,зла…
В омраза цялата обвита
Спокойно плаче любовта
Posted in Без категория

Човечността

И застинал той от миг на нежност разгромен

под сиянието на греховните си мисли.
В звяр зловещ превърна се човекът
под лъчите на умиращото слънце.
Дерзания горещи раздираха без край
крехката му вече вяра в доброто.
И никой не разбра как под този залез от
угасващи лъчи за сетен път склони глава Човечността!
Posted in Без категория

Добър ден, Европа!

Отшумяха празниците : Новата 2007ма година, приемането на България в Европейския съюз. Незабелязано влязохме в ежедневието. Поуспокоихме се, поогледахме се, еуфорията премина. Започнаха да се чуват различни оттенъци на здрависване с Европа. От някои страни се чува „Добър ден, Европа!” и имаш чувството, че това е гласче на първолак, за първи път, отварящ вратата на класната стая. Гласче, разкриващо радост, но в същото време и тревога. От други места се чува възторжено „Добър ден, Европа!”- сякаш спечелена шестица от „Тото”. Има и горди гласове, на събудената Асеновска кръв, владетелка на ромеите и латините: ”Голяма работа! Преди векове ние бяхме вашите властители и сега си получаваме заслуженото. Не вие ни правите чест, а ние – на вас!”

Дали след първи януари промените в политиката са повлияли и на нас? Дали подписването на поредния договор ни направи по-човечни? Какво всъщност очакваме от Европа? Не мисля, че само отмяната на митата и акцизите. По-важно е сливането на културите, знанията и опита. От изключително значение е търпимостта между религиите и църквите, търпимостта, която предразполага за мирно съжителство. Свободата на вероизповедание е загасила столетни войни между европейските страни – пример, от който  трябва да се възползва и останалия свят.Не е важно в кого вярваш – в Бог или Аллах, кого почиташ повече – Светата Дева Мария или Исус Христос, важно е всеки да има будна съвест.
Но това обединение не се получава изведнъж, не само на хартия.Всеки сам за себе си трябва да реши какво иска от Европа и какво може да й предложи.
Лично аз се надявам Европа да повлияе на моето развитие като личност. Да ме научи на толерантност и умение да правя компромиси.Надявам се, че в скоро време няма да има нужда да напускам България, а с Европа ще се запознавам през прозореца на екскурзиалния автобус.
Засега не съм сигурна какво мога да предложа на Европа, но, за да постигне целите си, всеки от нас трябва да положи упорит труд.
И преди е имало „Добър ден!”, но само че с друг, вече несъществуващ съюз. Това е била причината да се срещнат моите родители. Съюзът се е разпаднал, но пък съм се родила аз. Може би след двайсет години, майка ми ще милва скандинавската главичка на своето внуче.
Не подписът под договора ни прави единни. Стъпка по стъпка, казвайки „Добър ден!” не Европа и Азия, Африка и Америка, ще станем единен народ. Народ без предразсъдъци и граници, свободен и всесилен. Тогава всички заедно ще кажем „Добър ден, Вселена!”
Posted in Без категория

Бог съществува

„Бог съществува , или не съществува.”

Блез Паскал
„Му-му-му”-измуча кравата и продължи
а пасе трева,отричайки с пълна сигур-
ност чувството „любов”,без да имаше 
ни най-малка представа,за какво краси-
во нещо,става въпрос.
„Бог съществува , или не съществува?”-на този въпрос много от моите връстници биха отговорили с многозначителното : „А,де?” и биха се заели с по-важни дела . А въпросът може би е много труден . Но пък отговорът е наистина потребен за всеки един от нас, за да знаем какво да правим и какво да очакваме . В същност цитатът в заглавието е с препинателен знак точка , а не въпросителен,защото изречението  е съобщително . Като изречението : „Тази книга е английска или българска.”  Всеки трябва да предположи едното от двете и да реши , дали да я чете или не. По същият начин всеки трябва да има становище по „въпросът” . Но нека да се направим на глупави , на незнаещи отговора  и да си пофилософстваме , търсейки го.

„Всичко,мили деца, е започнало от големият взрив.”-каза госпожата от началното училище и децата в този миг приеха това за истина-цялата,абсолютна и изначална истина.Но кой направи така,че да стане този голям взрив ? Този въпрос се появи чак в гимназията ,когато учителят по физика обясни , че: „Всяко тяло запазва състоянието си на равномерно , праволинейно движение или на покой , ако върху него не действат други тела . ” Но вече беше късно децата да се замислят за неща , за който вече имаха разумен отговор . „Кое е това тяло?Може би Бог?Ако е така ,може би ще трябва да призная ,че съм създаден от кал . Но това не е така . Г-дин Дарвин е обяснил всичко по много по-смислен начин-маймуни , човекоподобни маймуни , открити останки.Всичко е доказано.”Като се замисля това има същият смисъл катода предположа , че грамофона на баба  е родил уредбата ми , а не че нечия мисъл е създала от нещо по-просто,нещо по-велико.Но няма да се замислям . И въпросът затихва.
До момента,когато някое симпатично момче ти разбива сърцето,родителите ти те обвиняват несправедливо,приятелите ти те нараняват и ти осъзнаваш , че нещо те боли и това нещо определено не е тялото ти.Със сигурност е нещо от друго естество , нека да го наречем душа , за по кратко . Да,но от къде е тя ? В часа по биология ти обясняват най-подробно , до секунда размножителният процес при хората , но никой не ти казва къде кога и как , при кой етап на митотичното делене,се образува  душата ти . Със сигурност съществува по-разумен отговор от това че Бог ти я вдъхва . Но стига излишни размисли.
Тъкмо успокоен,влизаш в час по философия,когато ти налагат да пишеш доклад за Блез Паскал и ровейки в неговата биография намираш някой странни факти-уж бил умен човек , измислил „Теоремата на Паскал” , сметачната машина , теорията на вероятностите , аналитичната алгебра , а в един момент започва да говори за някакъв облог за Бога -дали го има , или го няма.
И  така , опитвайки се да си изкараш оценката по философия, препрочиташ думите на този човек и започваш да намираш логика в тях и в теб се появява притеснението , че или и ти си полудял като него , или духът на баба ти се е вселил в теб . А тя обичаше да казва,че Бог те гледал . „Че кой го  е сложил там да те гледа?Защо и как успява да види всичко ? ”После в съзнанието ти изникват  думите : „Човек използва 3-4% от мозъка си.”И в теб се ражда идея.За миг да си представиш , че вярваш на този философ , да вникнеш в идеите му и да ги обяснищ на съучениците достатъчно достоверно…
14 часа по-късно,след часа по математика,си застанал пред съучениците си и им обясняваш разпалено , как има много смисъл в това да има Бог:
„Добре , защо искате някой да успее да обясни всичко с думи.Те и без това са толкова объркващи , какво остава като ги използваме за нещо толкова сложно,като да обясним от къде идваме . Все едно риба да обяснява водата . Защо просто не се опитаме да си представим нещо поне малко различно по естество от нас и от всичко около нас ? Защо като си задаваме въпроси като „От къде е този Бог?” , „Защо ни е създал?” и „Кога ни е създал”,не си представим , че има нещо друго освен нашата действителност . Че вечност е много различно нещо от времето което „тече” в нашият свят . Че безкрайността , не може да бъде осъзната от крайният ни , материален мозък. Склонни сме да приемем съществуването на извънземни и всякакви подобни , но не и ,че Бог може да е нещо по-различно от човекоподобно същество с бяла мантия,върху тялото си.Че той изобщо може да няма тяло ! Че не е нито газ,нито твърдо вещество,нито,че е течност.Може би ако не използвахме само четири процента от мозъка си,щяхме да успеем да вникнем в това малко по-дълбоко . Хората сякаш по-лесно възприемаме думата съдба , защото не я свързват с никакъв конкретен образ , нямат визуална представа за нея , но я усещат и за това са по-склонни да я приемат.И защо религията да е нещо отживяло , ограничаващо , обременяващо , когато тя може да е спасителният ни пристан , успокоението , сигурността .И защо догмите, „10-те Божий заповеди” и всички останали правила на богoугоден живот да са ограничения и излишни мъки , като може би те улесняват човешкото съществуване . Вярата може да даде спокойствие . Да не ни кара да търсим решения на проблеми , за който  няма идеално решение . Още от древни времена хората са вярвали в много различни неща , но пък винаги са усещали,че има нещо над тях . И понеже в  думите  си се оплетох ще цитирам  философа : „Не зная кой ме е създал , нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз ; в ужасяващо неведение съм за всичко ; не зная какво представлява тялото ми , сетивата , душата и онази част от съществото ми , която обмисля думите ми , която разсъждава за всичко и за себе си , но се познава толкова малко , колкото всичко останало…” И в този ред на мисли Паскал казва , че трябва да вземем  решение . Нека да си представим , че това е решение на задача , от кандидат-студентски изпит.И ето задачата ни се струва твърде лесна . Нещо не е в ред .И аналога на тази лесна задача е лесният живот – да правиш всичко , което пожелаеш,без да се ограничаваш от норми и правила , без страх от нищо . И в този момент те озарява мисълта , че трябва да  сложиш „дефиниционна област” на задачата(интервал от числа ,които ограничават решението).  И задачата става по-трудна , но пък по-смислена- като за изпит . И ето тук се появява нуждата от облог , за която ни говори Блез Паскал . Да заложим на това , че сме твърде умни и задачата е лесна , или да се задълбочим , търсейки по-смислено решение . Ако се огледаме малко , ще видим , че хората вече пишат на втората си страница  и това ще ни подскаже . А впрочем аналог на това вглеждане е да разгледаме природата – в нея всичко е толкова смислено . А ако случайно сме избрали грешен път за решаване , но имаме правилни разсъждения , ще открием противоречие . Това ни казва Паскал с думите: „Да разгледаме двата случая:ако спечелите,печелите всичко,ако загубите ,не губите нищо.Обзаложете се прочее без никакво колебание,че има Бог.<Прекрасно,да,трябва да се обзаложа,но не залагам ли премного?>Да видим . Тъй като изгледите за печалба и загуба са еднакви има смисъл да се обзаложите,че Бог съществува…”
На другия ден отивате в библиотеката за да върнете „Мисли” на Блез Паскал и забелязвате,че всички бройки от книгата са взети , което ви кара да повярвате сами в това , в което сте накарали да повярват и другите.
И така един елементарен опит да се изкаже неизкажимото и да се обясни необяснимото приключва . Философията се състой в това да не се уподобяваме твърде много на кравата и да отричаме неща , само защото не можем да ги осъзнаем . А всеки може да ги разбере , поглеждайки нощното небе с мисълта : „Защо мисълта ми е ограничена? Защо ръстът ми не е произволен ? Какво основание е имала природата да определи този срок…”А и все пак съществуването на Бог е вяра,не знание,а ВЯРА . И както обичам да казвам : „Въпрос на 60-70 години е да разберем .”А до тогава ако вложим малко мисъл и смисъл в живота си,той със сигурност няма да стане по-лош.
Posted in Без категория

Есе за Ада

“Адът, това е неспособността да обичаш.”

Достоевски

Есеистичен разказ

Адът, адът, адът е… Обратното на рая. Има девет кръга. Там е царството на Луцифер, на сенките, на вечната болка. Там грешниците биват измъчвани, потапяни в горящи казани. Там обитават най-отвратителните създания от нашите сънища, най-гнусните демони. Там е вечна нощ, вечен пожар и зловония изпълват въздуха.

Всъщност, това е едно метафорично, митологично определение. Адът по-скоро е една абстракция на най-истинските ни кошмари. И е строго индивидуален, чисто психологически… Така че, колкото и да уважавам Достоевски не приемам дефиницията му, защото е обобщаваща. А ние съвременните хора знаем, че всичко е относително и персонално. Искате ли да ви го докажа?
Да вземем например един влак… Не автобус, защото са мръсни, а и има малко пътници, не самолет, защото само избрани могат да си позволят да го ползват. Та, да вземем един влак с 371 пасажери.Идващ от някъде и отиващ също някъде, това не ни интересува. От всичките 371 човека в него само седем са преживявали истинския ад, или по-точно, своя истински Ад. Ще ви разкажа за тях, за да ви докажа, че той няма нищо общо с любовта и способността да я изпитваш.
Да започнем от първа класа. В първи вагон, купе номер 3 до прозореца стои един господин. Сериозен на вид, със строг костюм и сива вратовръзка.Може би около петдесетте, а може би по-млад, но преждевременно състарен. В добра физическа форма. С тънки устни и интелигентни очи. Държи в ръка мобилния си телефон, за да е винаги на линия. Разбира се, пътувал е по работа, в скъпата му кожена чанта има документи, а в портфейла пари. Няма почти никакви лични вещи, няма брачна халка – просто няма излишно време да създава семейство. Прибира се в голямата си празна къща, със сини прозорци и модерни ортопедични кожени мебели. Това е неговият ад. Стилния, елегантен, декориран по поръчка апартамент. Празен… Празен като сърцето му. Защото той не е щастлив, от години не е бил. Защото винаги пъди хората от себе си. Страх го е, да не би да спрат да го уважават, ако прояви емоция. Не е научен да обича, а да изпълнява. Винаги са искали само това от него. Чувствата му са закърнели. Той не умее, не е способен да обича…
Май не е подходящ за моята теза…
Нищо, нека видим следващия.
А именно една много възрастна дама. В същото купе. Срещу господина. С тъмно лилава рокля и шапчица с грозно зелено цвете. С много бижута, старинна брошка и бяла фризирана коса. Държи “Мадам Бовари “ на Флобер,  френско издание. Копнее за младостта си. Тя е от уважавано аристократично семейство, получила е добро възпитание и се е омъжила за богат и важен съпруг. Има един син, който я  чака  да умре, за да наследи състоянието и. Тя знае това. Винаги го е знаела. И не я интересува, просто защото не го обича. Както не е обичала и баща му. Някога много отдавна е обичала един градинар, който умрял през войната, но “Това по-скоро беше страст” си казва тя… Изглежда и това не е добър пример… Нека потърсим някой емоционален човек, който не живее сам.
Излизаме в коридора. Там нервно пуши един човек. Художник. С рошава черна, леко прошарена коса и брада. С дънки, черно яке и пъстър шал. Има интересно лице – големи светли очи и вежди, гръцки нос и месести устни. Изглежда неспокоен, разхожда се напред назад, блъска се в случайно минаващи пътници. Отива да представи свои картини в голяма галерия. Не е доволен, защото мрази творбите си. Няма своя картина, която да харесва.Всеки ден чака да го осени музата и да създаде шедьовър.Нещо велико. И все не става. Печели добре, хората харесват платната му, има млада красива жена, която го обича и която страда заради него. И той е влюбен в нея, но това не може да му върне изгубения покой. Просто защото той не разбира душата си и не може да обикне плодовете на своята богата фантазия. Неговият ад е неспособността да обича труда си.
…Сгреших отново. Или може би Достоевски е прав?
Следващият страдащ е едно момиче. Във втори вагон, седмо купе, седнала до вратата. Тя е невероятно красива, с абсолютно правилни черти, чувствени устни, дълги тъмно руси къдрици… В момента е заспала и сънува. Сънува своя последен любим, този, когото току що изостави на гарата. Поредния. Поредната нейна жертва. Сънува и себе си. Само че не е красива, не е нежна, а е истинско чудовище. С огромни черни пипала и отровно жило, храни се с очите на влюбените в нея мъже. Красивото и лице е изкривено от болка, тихо стене на сън и другите пътници около нея се чудят за какво страда тази хубавица? Та тя има всичко, младост, красота, чар, с две думи – родена е под щастлива звезда. Не! Животът на това момиче е истински кошмар. Изпълнен е с повърхностни развлечения, постоянни безсмислени удоволствия, много мъже, които идват и си отиват, без да и дават нищо и без да вземат нищо от нея, освен самоуважението и. Тя никога не е била влюбена; била е ухажвана, купувана, желана, но никога обичана. Тя не вярва в любовта. В истинската, романтична любов. Макар да е съвсем млада, вече не е способна да мечтае и да обича…
Какво става тук? Тая любов е навсякъде! Тези герои не стават, те  познават истинския живот и болка. Те още са запазили нещо човешко в себе си. Трябва ни нещо различно, пошло и грубо… Един престъпник. В трета класа, в последното купе. Нахлупил  каскета си, скрил очите си с черни очила… Скрил душата си, продал я е на дявола. И от тогава живее в ада. Познава го по-добре от всеки друг. Той е наемен убиец – напълно безчувствена машина носеща смърт. Сега обаче той мисли за миналото, просто защото няма бъдеще. Спомня си първата си жертва – една невярна съпруга. Ревнивият и мъж беше платил страхотна сума. Убиецът обаче помни не него, а очите на жената. Големи, черни и горящи…Самотни очи, които го преследват нощем. Разтърсва глава, пъди тези мисли. Спомня си друга жена- майка си, бедна, жалка, тъжна. Всекидневно пребивана от баща му… алкохолик.Отново разтърсва глава. “Няма нищо по-тъжно от детството” си мисли. Той не обича живота, не го цени. Нито своя, нито чуждия, точно като баща си. Обич ли? Той не знае какво значи тази дума… Изглежда само Достоевски знае.
Не, не съм се отказала. Имам още едно момиче, за да ви покажа. Тя умее да обича. Има голямо семейство, много приятели, умна е. Седнала е до убиеца. Но почти не го забелязва. Мисли за друго, за себе си. На гарата е запомнила лицето на красиво русо къдраво момиче. Ала нейното не е такова, не е дори приятно. С този огромен нос и безцветна кожа. Тя не се харесва. Знае че и другите – по-точно мъжете, не я харесват. Намират я за безразлична, гледат я снизходително. Мечтае си за поне един жаден поглед, за поне едно влюбване. Но тя е грозна, а грозните, умни жени са най-тъжните същества на света. Тя дори не забеляза кондуктора, който одобрително изгледа крехкото и стройно тяло, облечено скромно и с вкус. Тези списания и модни ревюта са промили нейния мозък. Тя не вярва в себе си, не се харесва. Не обича нито лицето, нито тялото си…Не е способна….
Е не! Отказвам да споря с гениални руски класици!
Последният ми герой е една майка. С хубаво пухкаво, розово бебенце на ръце. На пръв поглед дори не му личи, че страда от сърдечна недостатъчност. Защото преди десет години милата му майка беше наркоманка. Да, успя да се откаже, мина през Ада и успя, но… Още не беше се разплатила с дявола. Първото и детенце умря при раждането. Второто се появи на бял свят болно.Тя не може да спре да се обвинява, че заради младежката си глупост, завинаги увреди тялото  и децата си. Не може да си го прости. И се страхува. Да не изгуби и това момченце, нейния малък син. Тя вярва, че той ще я спаси… Защото той е опрощението, което чака отдавна. Нейния ад е силната и обич… Огромната обич към детенцето. Да, понякога дори тя може да е болезнена. Но това не обезсмисля идеята на Достоевски. Напротив. Защото съм сигурна, че всеки от другите шест би сменил живота си с този на майката. И би обикнал момченцето повече от себе си. Защото е по-добре да страдаш от обич, а не от липсата и.
Да. Понякога животът е жесток. Трудно е да вярваме,че има рай или че любовта може да ни спаси от болката, когато тя е толкова много. Трудно е да осъзнаем какво иска да ни каже великият руски познавач на човешката душа. Може би всеки трябва да го разбере за себе си. Аз мисля, че е нещо като “Обичайте и нищо повече не ви трябва. Обичайте и ще сте щастливи. Обичайте истински, безусловно, дълбоко и ще сте близо до Бог. В рая…”
Да. А моите герои? Оставих ги толкова самотни, толкова нещастни. Обрекох ги на вечно страдание. Но аз вярвам в чудеса. Вярвам, че живота е хубав. И вярвам, че по някаква случайност те все още могат да спасят душите си. Сивият господин, например, като слезе от влака, ще влезе в една сладкарница да пие кафе. Една дама по погрешка ще го залее със своето. Ще го заговори. Ще е мила и нежна. Ще му купи оранжева вратовръзка. И той ще се ожени за нея.
Старата дама ще има внуче и то много ще я обича.Тя също ще го обикне. Ще му купува шоколад и ще изхвърли грозната си шапчица.
Художникът ще нарисува портрет на жена си. Той ще е прекрасен и с него ще спечели известен конкурс. Но няма да го продаде. Ще го окачи в спалнята си и вечер преди да заспи ще гледа ту портрета, ту своята муза.
Красавицата ще срещне любовта. Истинската. И ще стане детска учителка. Ще има близнаци и ще живее простичко в хубав малък град.
Престъпникът няма да убие следващата си жертва – богат възрастен писател. Ще влезе в затвора. Писателят ще го посещава всеки ден, ще му посвети романа си и ще го научи да чете… Ще му бъде като баща.
Умното момиче ще се запознае с кондуктора на слизане от влака. После ще отидат да ядат сладолед заедно…
Майката ще отгледа сина си. Той няма да умре. Ще стане лекар-психолог и ще помага на хората. На отритнатите,  отхвърлените, на тия, които са в деветия кръг на ада.
Всички ние понякога сме там. Понякога сме отчаяни и самотни. Ала само любовта може да ни спаси.
И колкото по-рано го разберем, толкова по-добре. Така че, да не затваряме сърцата си. Да ги раздадем щедро на света, без да се страхуваме. Едва ли има по-голямо щастие. Достоевски е прав.
Posted in Без категория