Момичето беше затаило дъх, заслушано в песента на дъжда, на тихия пролетен дъжд. Чакаше нещо, чакаше любовта. ”Но любовта”-помисли си тя, ”чака я само онзи, когото тя вече е споходила”. А момичето никога не я беше срещало. Беше сама. Компания й правеше единствено дъждът, тихият пролетен дъжд. Дъждовните капки рисуваха бледи цветя по прозореца на стаята. Момичето стана. Прииска й се да танцува под дъжда, да се слее с магията му. Излезе, а нощта я целуна с хладен дъх на цветя. Всичко беше толкова спокойно и чисто. Целият град спеше и този танц на дъжда беше само за нея. Капките се надпреварваха коя ще целуне първа момичето. То знаеше, че няма да й сторят нищо лошо, искаха само да си поиграят с нея. Затова разпери ръце и се остави на нежните им ласки. Беше забравила за всичко и просто се наслаждаваше на мига.
Тихият пролетен дъжд
Изведнъж усети нечия ръка на рамото си, но не се изплаши. Обърна се и видя най-красивите очи на света. Нима и друг беше предпочел дъждовната игра, вместо уюта на дома си?Откога ли я наблюдаваше?Толкова много въпроси изникваха в ума й, но непознатият вдигна пръст към устните й и прошепна:”Искам да споделя този миг с теб”. Прегърна я и, за първи път в живота си, тя се почувства щастлива. Потъна в бездънните му сини очи. През тялото й течеше ток, но болката беше сладка. Без думи, без смисъл, душите им се сляха в едно.
Момичето осъзна, че няма да чака повече. Беше открила любовта. ”Любовта! Чака я само онзи, който я крие дълбоко в себе си, който дори без да знае живее от кръвта й”. Сега щеше да дари тази безкрайна любов, която таеше в сърцето си от толкова време.
Дълго стояха и се гледаха мълчаливо. Говореха си само с очи, а дъждът миеше прегърнатите им тела. Под дъжда се беше родила любов, под тихия пролетен дъжд.