Панаир. Шатрите не са толкова шарени, колкото като дойдох първия път. Безцветните райета чертаят успоредните си прави оттук до безкрая и обратно. Избеляло зелено като спомен за отминалата радост, порозовяло червено като сянка на отминалата страст, жълто на мръсни петна като нечия съвест. И черно. Любимият ми цвят. Ха-ха, и виенското колело вече не ми се вижда толкова високо. А как само обичах да се качвам на виенското колело! Бавничко назад и нагоре, миг на върха и пак надолу към земята. Някога приятното поскърцване на тоновете метал под мен ме унасяше в полюшващата се кабинка, притварях очи и си представях… Няма да ти кажа какво си представях. А веднъж най-горе – се променях изцяло – лицето ми грейваше в най-детската и най-зъбата възможна усмивка, косата ми изведнъж се оказваше вързана на две опашки, а по краката, обути в разноцветни чорапи, личаха следите от скорошна твърде буйна игра. И навсякъде имаше балони. Ярки, големи, пъстри балони. Пълни с наивна надежда, детска вяра, простодушна мечта. Въздух под налягане…
Панаир
Панаир. От спомена ме пробужда натрапчивото стържене на ламарина в ламарина, миризмата на застояла вода, просмукала се в желязната кабинка. Тъмносинята боя се лющеше на големи люспи и отдолу, досущ като обелените ми колене, зейваха рани…
Панаир. Всички шатри са побелели. Да, именно побелели. Дори сивото е цвят. А аз обичам черното. Липсата на светлина. Това ме караше да се усмихна..
Панаир. Двойки се разхождат насам-натам, ядат съмнителен захарен памук и си подаряват гигантски избелели мечета. Всичко е толкова пъстро… Всичко е толкова блудкаво и тривиално. А аз обичам черното…