Моята любима книга и герой

Детето става зрял човек, променя своите възгледи и предпочитания, но винаги дълбоко в него живее детското. ДЕТСКОТО, защото то е „истинското” от нашата същност.

Като малка първият детски роман, с който имах удоволствието да се „запозная” беше „Пипи Дългото чорапче”, на бележитата писателка Астрид Линдгрен.

Главната героиня ПИПИ – любим идол за много деца. Казвам идол, защото тя е едно весело, жизнерадостно и палаво дете. „Тя е 9-годишна, червенокоса, луничава, с две стърчащи настрани плитки. Живее във Вила Вилекула с малката маймунка на име Господин Нилсон и коня, когото често държи на верандата и може с лекота да премести, когато пожелае”.  Но една детска душа не бива привлечена само от белите на Пипи, а нещо повече – от нейното широко сърце. Там има място за нейните приятели – Томи и Аника – „нейни съседи – брат и сестра, чиито родители са винаги спокойни, когато децата им са с Пипи”.

Когато Пипи напуска остров Корекоредут,взема със себе си кесия, пълна с жълтици, и без никакви противоречия между разум и сърце – тя споделя парите си с бедните деца от сиропиталището. Единствената мисъл, която не напуска съзнанието й, са щастливите детски личица. Но защо, когато сме малки, сърцата ни са способни да раздават, без да очакват нищо в замяна, а с годините те сякаш се „смаляват”?

Всяко досадно занимание Пипи успява да превърне в приключение. Пъргавият й ум и ловкостта й я спасяват от „лошите” полицаи, които искат да я приберат в сиропиталището. Но със своите действия тя ги убеждава, че може да се грижи сама за себе си. Чистенето – досадно ежедневие, тя превръща в детска игра. Нужни са само кънки, малко настроение и „щипка” желание,…”и подът блести от чистота”. Училището, което всички намираме за досадно, става по-привлекателно, ако си имаме една „ПИПИЛОТА” до нас. Следобедите, прекарани с нея, са изненадващо разтоварващи и също толкова изморителни.  Пипи е вечната оптимистка, забавлява се всяка минута и знае как да накара децата и в най-тежкото им време да се засмеят.

Безгрижното детство живее във всички ни, просто трябва да го почувстваме. Нека се поучим от децата, нека бъдем по-добри и по-ведри. Съкровената мечта на Пипи е – тя никога да не пораства. Може ли да бъдем деца цял живот, и какво би ни попречило?

За да бъде образът завършен, нека споменем, че Пипи е отраснала без майка, само с баща – моряк. Майка й умряла, когато тя била съвсем мъничко бебе, но тя искрено ги обича и двамата, вярва, че майка й я наблюдава от небето и надзърта през пухкавите бели облачета, за да я види. „Моята майка е ангел, а татко ми – негърски крал”, казва Пипи. Дните минават, желанията на нашата малка героиня се променят. И ето един ден виждаме верните другари да се разделят и тихо да ронят сълзи. В морето, корабът чака Пипи. Но тя не може да остави своите приятели. Играта на крикет няма да е същата, в училището ще е изненадващо тихо, а следобедите – скучни. И Пипи решава – тя взема със себе си Томи и Аника. Така заедно с най-важните за нея хора, корабът „Лудетина” отпътува.

Детската вяра е несломима. Най-обикновени грахови зърна, те наричат „смалидон” и глътвайки ги, се надяват, че никога няма да пораснат.

В най-празничния ден – Коледа, три малки деца си пожелават – никога да не се разделят. А не е ли това най-големият подарък, който можем да получим!?

Когато видим в парка децата да се гонят и да чуваме техните звънки гласчета, примесени с весел смях, ние си спомняме за нашето детство. Иска ни се отново да бъдем онези искрени, честни, вярващи в доброто, малки деца. Но малко или много, ние сме се променили. Ежедневието ни е принудило „да заровим” детските си души и да облечем еднаквите си роби.

Но аз вярвам, че в мен живее детето и винаги ще си остана такава – наивна и малка, но с широко сърце и чиста душа. „Щом сърцето е топло и бие, както трябва, на човек не му става „студено”. Вярвам, че можем да преборим злото и „студените” сърца, за да възтържествува доброто.

               „Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше